Arrowsss’s Weblog

Защо ядем хлебарки, като може да не ги ядем?

От години се носят слухове, че дюнерджиите си позволяват да слагат какви ли не работи в сандвичите, които правят, като се започне от храчки и се стигне до сперма. Това не знам дали е вярно или не, но ,, елитните ‘’ заведения, или поне тези, които се смятат за такива не им отстъпват по критерия гадории в храната. Днес дори имах късмета да зърна една голяма хлебарка в близост до масата, на която бях седнал.

На училище съм, но защото сме много изгладнели решаваме да отидем до близкия МакДоналдс. Естествено поръчката се забави както обикновено, но това вече не ми прави впечатление, защото заведението им се е превърнало в зоологическа градина, в която са включени различни животни, но нагледно съм виждал само 5 сантиметрова хлебарка, бръмбар или някакво друго насекомо. Черното животинче се въртеше около две от масите. Излишно е да казвам, че откриването на тази хлебарка не се хареса на хранещите, а някои от по – гнусливите си тръгнаха, преместиха се или станаха. Двете дълги антенки постоянно се въртяха и очертаваха някакъв периметър, който ясно показваше, че това е територия на хлебарки, а не на хора, които искат да се нахранят.

Както казах за дюнерджиите не знам, но те поне не са с толкова големи претенции, като МакДоналдс, които се опитват да привлекат все повече фенове с всевъзможните си промоции и реклами. Усмихналите се работници, които те питат дали няма да желаеш още нещо обаче гледат с подигравка на оплакването за насекоми. Откъде мога да бъда сигурен, че няма хлебарки и в сандвичите. А и се чудя какво ли причинява честия железен или метален вкус на картофките.

Животното го заснех с телефона си, но за съжаление не мога да открия кабела, за прехвърляне от него на компютъра. Който иска да ми вярва за случката. За пояснение случи се около 11 часа сутринта. Между другото мисля да прекратя яденето в това заведение, но не да се прехвърля в друго подобно, а да наблегна на домашната храна, както и ресторантите и пицариите, на които мога да се доверя, защото не искам да ям хлебарки и бръмбари, ти искаш ли?

Емигранти

Кои са лошите?

А: Ейй, видя ли го онзи?
Б: Кой?
А: Онзи бе, със злобния поглед
Б: Защо със злобен поглед? Човека може да си има проблеми, или да знае, че има такива като нас, които говорят лошо за другите.
А: Абе, глупости. Беше от лошите…
Б: Кои са лошите?
А: Тези гадовете, сещаш се. Абе не са готини хора, дразнят те само като ги погледнеш. Разбираш ли ме вече?
Б: Не, не те разбирам.

А Защо не го разбирам?

Много обичаме да говорим против другите. Това ми прави впечетление ежедневно. И някои от приятелите ми, както и медиите не спират да слагат етикети и обидни прякори на хора, които дори не познават. Те не знаят нищо за тях. За историята им, за живота им, за роднините им, за грижите и за техните проблеми. Виждат ги за пръв път. Още не са продумали, но тези хора за тях са ,, лоши’’.

Аз, близките ми, вашите, както и вие самите сигурно също сме/сте били обект на подобно нещо, без дори да подозираме/те. Говорим с хора, които мислим за свестни, но в същото време те си мислят как да прекратат по – бързо разговора, в който най – често само кимат одобрително, а през това време говорят със себе си на ум и си казват ,, ей какъв задръстеняк ‘’ без дори да те познават и да слушат какво им говориш.

Това е присъщо за хората. И в това съм се убедил стотици пъти. Бързаме, недообмисляме и се чудим на кого да си го изкараме. Пръскаме отровни капки злоба, които могат да заразят и други. Вършим тези неща, а дори не се замисляме. Хората, с които комуникираме, си мислят че сме много добронамерени към тях, но в действителност се чудим по какъв начин да ги изиграем, излъжем и злепоставим.

Вършим тези неща от страх. Страх от това да не се появи някой ,, по – голям ‘’ от нас. За това се защитаваме с обидни думи, а не се опитваме да се отбраняваме с искрени слова. Правим се на приятели, но в действителност сме предатели. Приличаме толкова много на Ам – Гъл ( Gollum ) от книгата ,, Властелинът на пръстените ‘’, че даже сме забравили какво е да сме истински хора. Ам – Гъл обаче има оправдание, и това е пръстена, който владее всичко, а ние хората в реалността – нямаме.

Не се опитваме да разберем останалите. Искаме да живеем сами. Но това не е възможно. Защото трябва колектив, за да се успее в нещо. Другото са единични случаи. А вместо да търсим нови контакти, да създаваме приятелства ние действаме, като хора със змийски глави и лисичи тела. Останалото човешко в нас е наистина малко, а и постоянно намалява. То е на привършване. Но кодовете в компютърните игри, които пишем на бързо в конзолите не могат да помагнат тук. Тук е реалността. Където сами трябва да се променим, сами да изградим облик.

Лошото е, че колкото повече обиждаме ненужно хората около нас, толкова повече обиди получаваме в замяна. Кръговратът е пълен. Ако ти говориш против някой, лошите думи ще застигнат и теб. И това не трябва да те изненадва, не трябва да се чудиш защо не те харесват, защото ти самият проявяваш хейтърство.

По този начин хората се опитват да се защитат. Но не го правят по най-добрия възможен начин, защото провяваме страх. Вместо да опознаем хората, ние ги намразваме още преди да сме ги видели. Казваме, че те са ,, лоши ‘’ и не искаме да говорим повече.

Приятелствата не винаги са лошо нещо. ,, Лошите ‘’ хора обаче са навсякъде около нас. А те лепват същия етикет на други, и така всеки един от нас се оказва ,, лош ‘’. Засмукани сме от тайфуна на собствената си злоба и страх, и не се замисляме за някакви други алтернативи. За оправяне на проблемите без обиди и грозни прякори. Но не… ние сме си избрали друго нещо, а това нещо се превръща в нашия свят… ние трябва да променим нещата, но това няма да бъде лесно, защото промяната трябва да започне от самите нас.