Arrowsss’s Weblog

Емигранти

Кои са лошите?

А: Ейй, видя ли го онзи?
Б: Кой?
А: Онзи бе, със злобния поглед
Б: Защо със злобен поглед? Човека може да си има проблеми, или да знае, че има такива като нас, които говорят лошо за другите.
А: Абе, глупости. Беше от лошите…
Б: Кои са лошите?
А: Тези гадовете, сещаш се. Абе не са готини хора, дразнят те само като ги погледнеш. Разбираш ли ме вече?
Б: Не, не те разбирам.

А Защо не го разбирам?

Много обичаме да говорим против другите. Това ми прави впечетление ежедневно. И някои от приятелите ми, както и медиите не спират да слагат етикети и обидни прякори на хора, които дори не познават. Те не знаят нищо за тях. За историята им, за живота им, за роднините им, за грижите и за техните проблеми. Виждат ги за пръв път. Още не са продумали, но тези хора за тях са ,, лоши’’.

Аз, близките ми, вашите, както и вие самите сигурно също сме/сте били обект на подобно нещо, без дори да подозираме/те. Говорим с хора, които мислим за свестни, но в същото време те си мислят как да прекратат по – бързо разговора, в който най – често само кимат одобрително, а през това време говорят със себе си на ум и си казват ,, ей какъв задръстеняк ‘’ без дори да те познават и да слушат какво им говориш.

Това е присъщо за хората. И в това съм се убедил стотици пъти. Бързаме, недообмисляме и се чудим на кого да си го изкараме. Пръскаме отровни капки злоба, които могат да заразят и други. Вършим тези неща, а дори не се замисляме. Хората, с които комуникираме, си мислят че сме много добронамерени към тях, но в действителност се чудим по какъв начин да ги изиграем, излъжем и злепоставим.

Вършим тези неща от страх. Страх от това да не се появи някой ,, по – голям ‘’ от нас. За това се защитаваме с обидни думи, а не се опитваме да се отбраняваме с искрени слова. Правим се на приятели, но в действителност сме предатели. Приличаме толкова много на Ам – Гъл ( Gollum ) от книгата ,, Властелинът на пръстените ‘’, че даже сме забравили какво е да сме истински хора. Ам – Гъл обаче има оправдание, и това е пръстена, който владее всичко, а ние хората в реалността – нямаме.

Не се опитваме да разберем останалите. Искаме да живеем сами. Но това не е възможно. Защото трябва колектив, за да се успее в нещо. Другото са единични случаи. А вместо да търсим нови контакти, да създаваме приятелства ние действаме, като хора със змийски глави и лисичи тела. Останалото човешко в нас е наистина малко, а и постоянно намалява. То е на привършване. Но кодовете в компютърните игри, които пишем на бързо в конзолите не могат да помагнат тук. Тук е реалността. Където сами трябва да се променим, сами да изградим облик.

Лошото е, че колкото повече обиждаме ненужно хората около нас, толкова повече обиди получаваме в замяна. Кръговратът е пълен. Ако ти говориш против някой, лошите думи ще застигнат и теб. И това не трябва да те изненадва, не трябва да се чудиш защо не те харесват, защото ти самият проявяваш хейтърство.

По този начин хората се опитват да се защитат. Но не го правят по най-добрия възможен начин, защото провяваме страх. Вместо да опознаем хората, ние ги намразваме още преди да сме ги видели. Казваме, че те са ,, лоши ‘’ и не искаме да говорим повече.

Приятелствата не винаги са лошо нещо. ,, Лошите ‘’ хора обаче са навсякъде около нас. А те лепват същия етикет на други, и така всеки един от нас се оказва ,, лош ‘’. Засмукани сме от тайфуна на собствената си злоба и страх, и не се замисляме за някакви други алтернативи. За оправяне на проблемите без обиди и грозни прякори. Но не… ние сме си избрали друго нещо, а това нещо се превръща в нашия свят… ние трябва да променим нещата, но това няма да бъде лесно, защото промяната трябва да започне от самите нас.

България е загубена… а може би не?

Много хора казват, че бъдещето на страната ни няма да бъде цветно. Аз доста често пиша за България и за проблемите в нея, като не спестявам нищо, но никога не съм казвал, че държавата, в която живеем е загубена. Когато това мислене на хората се промени, тогава и бъдещето на България със сигурност няма да бъде толкова лошо, колкото мислят много от нас.

Реших да напиша тази статия след като прочетох една тема от форума на priziv.org. Много ми хареса коментара и мисленето на Венко Димитров, който е и администратор в този сайт.

Не знам защо толкова много хора, мислят че България няма никакво бъдеще. Как може да мислим по този начин за страната, в която живеем. Ако ние самите не вярваме, че може държавата ни да се оправи, то наистина сме загубени. Трябва ние – хората да разберем, че всичко зависи от нас, и ако сме единни в решеването на проблемите, то ще четем по-малко статии в блогове и вестници, които казват, че бъдещето на България е тъмно и мрачно, осеяно с още повече проблеми дори и от сега.

Най-вече това мнение на хората се базира върху чутото, прочетенето и казаното. Голямо влияние върху човек оказват вестниците и телевизията. Те искат да ни внушат, че каквото и да правим България няма да може да се оправи, а точно обратното – ще върви все на долу и ще се превърне в утайка на Европейския съюз. Репортажите за децата на България карат човек да си помисли, че наистина сме загубени. В тези репортажи обаче най-често е показано само едното лице на българските младежи, и то по-лошото. Медиите съсредоточават нашето внимание върху децата, които имат по-малко амбиции, и които не показват по никакъв начин, че им пука за България, като потъкват и малкото и останали достойнства.

Защо обаче телевизията се спира само на тази част от младежите? Защо не е показана и по-хубавата страна на децата. Все по-малко стават репортажите, в които се говори нещо добро, свързано с децата на България. Набляга се на по-лошото, вместо да бъдат показани интервюта и видеоклипове на по-амбициозната част от обществото. В никакъв случай тази по-добра страна не е по-малобройна от другата, която можем да видим почти всеки ден в новините. Има много интелигентни младежи, за които обаче почти нищо не се споменава по вестници и телевизия.

Българите мислят че единствените деца са тези, за които слушат по новините, но много от нас са си изградили нереална представа, защото вярват на всичко чуто и прочетено. Наистина ли в България няма свестни деца? Има, и то са много, но за тях никой не се сеща. Репортерите и журналистите предпочитат да наблягат на лошото, защото така им е по-лесно. Да опишеш нещо хубаво е много по-трудно отколкото да наблъскаш няколко изречения, които оплюват българската младеж.

Когато човек разбере, че в България не всички деца са такива, каквито ни внушава медията, тогава ще разбере че и нашето бъдеще няма да бъде чак толкова лошо.